неделя, 4 април 2010 г.

Честито Възкресение



Празнувайте, празнувайте защото Сина на Бог се вдигна от смъртта и Възкръсна. Да ни покаже Пътя и да не се лутаме в мрак и неверие вече. Радвайте се и стремете се да бъдете чисти в делата и помислите си.

Христос Возкресе. Воистина Возкресе.

вторник, 12 януари 2010 г.

Джонатан Лител, за истинските лица на смъртта и трагедията


Публикуваният по-долу текст е част от разговора между хауптщурмфюрер д-р Ауе и плененият, от Вермахта, политкомисар, на служба в Червената армия, Иля Семьонович Правдин. Този разговор естествено се случва във великолепната книга на Джонатан Лител – „Доброжелателните”. В началото двамата говорят за тънките разлики между националсоциализма и комунизма; за свободата и репресиите; всеки от двамата убедено и аргументирано заявява, че неговата страна ще спечели войната, а после идва време за някои нелицеприятни, и за днешния ден, истини, които се надявам да прочетете внимателно и честно да си отговорите на един въпрос. Какво беше комунизмът за нас и комунизмът изобщо?

В началото говори пленника Правдин, а миг по-късно се намесва и д-р Ауе. Приятно четене.

„”...Въпреки всичките ни военни поражения нашата Партия и нашият народ останаха непобедени. Сега нещата ще се обърнат. Вашите вече започват да отстъпват о Кавказ. Крайната ни победа е извън всякакво съмнение.” – „Може би, възразих. Но каква ще е цената за вашия комунизъм? Още от началото на войната Сталин се позова на националните ценности, единствените, които истински вдъхновяват хората, а не комунистическите ценности. Върна царските порядки на Суворов и Кутузов, както и позлатените пагони на офицерите, които през 17-та вашите другари в Петроград забиваха с гвоздеи за раменете им. В джобовете на вашите убити, дори на висши офицери, намираме скрити икони. Нещо повече, от разпитите знаем, че расовите ценности се проявяват съвсем открито сред най висшите сфери на Партията и армията, един великоруски, антисемитски дух, който Сталин и ръководителите на Партията отглеждат. Вие също започвате да не се доверявате на вашите евреи; при това те не са класа.” – „Това, което казвате, сигурно е вярно, призна с тъга. Под натиска на войната отживелиците отново изплуват. Но не трябва да забравяме какво представляваше руския народ преди 1917-а, неговото невежество, неговата изостаналост. Нямахме и двадесет години, за да го възпитаме и изправим, малко е. След войната отново ще се заемем с тази задача и малко по малко всички грешки ще бъдат поправени.” – „Мисля, че се лъжете. Проблемът не е в народа, а във вашите ръководители. Комунизмът е само маска върху непромененото лице на Русия. Вашият Сталин е цар, вашето Политбюро са боляри или алчни и егоистични аристократи, вашите партийни кадри са същите чиновники като тези на Петър или Николай. Това е все същото руско самодържавие, същата постоянна несигурност, същата параноя към всичко чуждо, същата изначална неспособност да се управлява добре, същата подмяна на общественото съгласие, тоест на истинската власт с терор, същата необуздана корупция, но под друга форма, същото невежество, същото пиянство. Четете кореспонденцията на Курбски и Иван, четете Карамазин, четете Кустин. Централната тема на вашата история никога не се е променяла; унижение от баща на син. От самото начало, но особено от монголците насам, всичко ви унижава и цялата политика на вашите управляващи се състои не в преодоляване на това унижение и неговите причини, а в неговото потулване пред останалия свят. Петербург на Петър е просто поредното село на Потьомкин: той не е отворен към Европа прозорец, а театрален декор, издигнат, за да скрие от Запада цялата безкрайна нищета и мръсотия, която се простира отвъд. Впрочем могат да се унижат единствено склонните да бъдат унизени, а на свой ред единствено унизените унижават. Унизените от 1917 г., от Сталин до мужика, оттогава насам единствено налагат над останалите своите страхове и унижението си. Защото в тази страна на унизени царят, каквато и да е мощта му, е безсилен, волята му затъва в мътната тиня на неговата администрация, бързо е принуден, като Петър, да заповяда да се подчиняват на заповедите му; пред него му се кланят, а зад гърба му го крадат и заговорничат; всички ласкаят началниците си и потискат подчинените си, всички имат робски манталитет и той достига чак до върха; най-големият роб измежду вас е царят, който нищо не може да направи срещу низостта и унижението на робския си народ и който в своето безсилие ги избива, тероризира и унижава още повече. И всеки път, когато във вашата история се появява истински разрив, истинска възможност да се измъкнете от този порочен кръг и да започнете нова история, вие го пропускате: пред онази свобода от 1917-а, за която говорехте, всички, както народът, така и ръководителите, отстъпихте и отново се затворихте в старите изпитани порядки. Краят на НЕП-а, обявяването на социализма в една единствена страна означава все това. А после, тъй като надеждите не бяха съвсем угаснали, трябваше да има чистки. Настоящият великоруски шовинизъм е просто логическо завършване на този процес. Вечно унизеният руснак се измъква винаги по един и същ начин, отъждествявайки се с абстрактната слава на Русия. Може да работи петнадесет часа на ден в неотоплен завод, цял живот да яде само черен хляб и зеле, да служи на тлъст ръководител, който се обявява за марксист-ленинист, но който се вози в лимузина с луксозните си уличници и френското си шампанско – това за него е без значение, стига да се възцари трети Рим. И няма никакво значение дали този трети Рим ще се нарича християнски или комунистически. А директорът на завода постоянно ще трепери за мястото си, ще се подмазва на началника си и ще му прави богати подаръци, а ако изпадне в немилост, друг, същият като него, ще заеме мястото му, също толкова алчен, невеж и унизен като него, презиращ своите работници, защото в крайна сметка той служи на пролетарската държава. Един ден, несъмнено, комунистическата фасада, със или без насилие, ще рухне. Тогава ще се разкрие непокътната онази същата Русия. Ако някога спечелите тази война, ще излезете повече националсоциалист и повече империалисти от нас, но вашият социализъм, за разлика от нашия, ще се изпразни от съдържание и ще ви остане само национализмът, за който да се закачите. В Германия и в капиталистическите страни твърдим, че комунизмът е погубил Русия; но аз мисля обратното: Русия погуби комунизма.””

вторник, 22 септември 2009 г.

„Антихрист” шества по земята


Ларс фон Триер е на върха на хранителната верига, а „Антихрист” прибавя още едно ниво към платинения му статус на режисьор от друг вид. Той притежава рядък поглед върху човешката природа, и не спира докато не покаже всичките й страни, без значение дали отвращава, плаши, възхищава или оставя хората безмълвни. За киното, фон Триер, е това, което е Арво Пярт за музиката. Талант от невъобразима величина. За Ларс фон Триер обаче може би ще говоря по-подробно друг път, сега искам да обърна внимание на „Антихрист”.
Това е Филмът. Тази година няма друго толкова възхитително предизвикателство към закостенялото еснафско общество, което все още не е започнало да се отърсва от вградените, фалшиви морални догми. Въпреки отправеното предизвикателство този филм е християнски от първата до последната минута, а католическия код е лесно разпознаваем но за някои критици е по-удобно да му припишат сатанинска и порнографска окраска и да оплюят подхода на фон Триер и играта на Уилем Дефо и Шарлота Гинзбург. В Кан обаче всичко си дойде на мястото и Шарлота Гинзбург получи нужното й за да приключи историята наистина.
Всичко описано и показано във филма е на ръба на нереалното и лудостта прозира на няколко места твърде натрапчиво. Въпреки това камъкът хвърлен в езерото от датския режисьор ще остави перманентни следи по гладката повърхност на забравата. От проникването, през смъртта на младенеца в зимната, разбирай зла, нощ, ирационалните и реалните страхове, прекосяването на лишеното от звуци пространство на гората. Кошутата /Дева Мария/, не можеща да роди сърнето /Христос/, гарвана издайник, и самоизяждащата се, говореща лисица – Цар на горското пространство. Показното осакатяване на мъжкото тяло, кървавото семеизпразване и тоталната ескалация във филма, когато Шарлота Гинзбург сама отстранява с ръждивата ножица ненужния й, вечно предаващ я клитор. Намушкването в гърба на Дефо със същата ръждива ножица и последвалата смърт-асфиксия, в която има много повече сексуален заряд от целия показан във филма секс.
Фон Триер успява да оплете паяжина от самота, отчаяние, отвращение и студ.
В крайна сметка отказа от сексуалното, което е изначалното грешно в женското тяло е търсения край. Всички подредени като в личен концлагер женски тела захвърлени в пръстта са наказани от героя на Дефо за това, че са жени, следователно изменнички на божественото зрънце в себе си.
Единствен, ням свидетел на цялата самота и болка остава гората. Гората, която е европейския аналог на пустинята. В нея можеш доброволно да се откажеш от човешкото, тя е място където можеш да изпиташ вярата си, като позволиш на дявола да те изкушава и не на последно място гората е символ на безкрайното и непознатото.
Истинската цел на фон Триер е да използва мъжкото невежество и жестокост, за да покаже Шарлота. Тя от своя страна е в пълния смисъл дъщеря на баща си. Серж Гинзбург би се гордял много с нея заради този филм, въпреки, че той е човека виновен за голямата част от нейните личностни и поведенчески проблеми. Не, че Уилем Дефо прави слаба роля, напротив. Дистанцираността на героя, който играе в чудовищен спектакъл и който в крайна сметка влиза в последната роля на екзекутор на женското е перфектно преобразена от Дефо.
Възхитен съм от подреждането на всеки един детайл в този филм. Той не е за всеки и няма нужда масата да знае дори за съществуването му. Ако човек иска да се отпусне и да не мисли два часа това определено не е неговия филм.
Ако обаче искате нещо повече от плоско забавление и сте пропуснали този шедьовър поправете пропуска и се възхитете на перфектния душевен ексхибиционизъм made in Denmark.







Ларс фон Триер Велики

























Алтернативен поглед




















Тримата мохикани в Кан

вторник, 11 август 2009 г.

Амин Маалуф - Кръстоносните походи през погледа на арабите


Брилянтен повествовател, въпреки негативното мнение на един от добрите български арабисти, споделено преди години с мен, за качествата на ливанеца, аз спокойно обявявам Амин Маалуф за висока литература. Първата негова книга която прочетох с удоволствие беше „Странстванията на Валтасар”, но целта на този текст е да погледне на Амин Маалуф като на документалист.
Някой сравняват подготовката за написването на „Кръстоносните походи през погледа на арабите” с чудовищния труд положен от Фернан Бродел при подготовката на фундаменталната „Средиземно море и средиземноморския свят по времето на Филип II”. Не може, а и не трябва да се прави сравнение между двамата, но за Маалуф сигурно е доста ласкателно да го сравняват с Бродел. Наистина, преглеждането на толкова много архивни единици, преценяването на достоверността и тежестта им пред други вече разгледани е сериозен труд. Десетки каталози с документи и справянето с бюрократични спънки за достигане до документите не са го изплашили и той свършва цялата трудна работа, за да види бял свят тази вълшебна хроника. Естествено, трябва да се спомене, че книгата не е строго научен труд.
Няма да цитирам източниците, които е ползвал, когато прочетете книгата сами ще ги видите. Ето какво казва той самия в началото на краткия предговор – „Тази книга се роди от една проста идея – да се разкаже историята на кръстоносните походи така както е била видяна, преживяна и предадена от „другия лагер” т.е от арабска страна.”
Повествованието започва с първия сблъсък през 1096 година между седемнадесет годишния турски султан Килидж Арслан и армията на франджите и завършва с превземането на Акра на 17 юни 1291 година, от мюсюлманската армия на Халил, точно век след като града е бел завладян от кръстоносците. Епилога на книгата също кара човек да се замисли за много неща.
Няма да навлизам в подробности по отношение на текста, за да не ви развалям удоволствието от четенето, стига да решите да прочетете книгата разбира се. Смятам обаче, че ще я прочетете. Нали?

неделя, 9 август 2009 г.

Нагасаки forever

В Хирошима forever казах всичко, което мисля за двете атомни бомбардировки, но би било жалко да пропуснем покрай нас, ей така, да премине днешния ден. Няма да пиша повече, само ще представя на вниманието ви снимката, която според мен най-добре показва традегията причинена от японския милитъризъм и имперското високомерие.


AUSGEBOMBT

Нагасаки

сряда, 5 август 2009 г.

Хирошима forever


Утре се навършват 64 години от първата в света бомбардировка с атомно оръжие. Не трябва с лека ръка да се отхвърля целесъобразността на решението за този акт, нито за повторението му в Нагасаки на 9 август същата година. Истината е, че решението е било надлежно обосновано от военна гледна точка и въпреки това не значи, че то е взетото лесно. Изключително глупаво, докато говорим за атомните бомбардировки в Япония, би било да си позволим да се изказваме с обичайния си висок морален патос. Наистина би било глупаво. Времето е било такова, още повече представете си само за момента, дори и бегло, какво се е случило в предходните активни военни години толкова близо до нас. Бомбардировките изиграват своята роля за окончателното приключване на Втората световна война.
След прекратяването на бойните действия в Европа през пролетта на 1945 остава само ефективната и твърде упорита съпротива на Япония. Истината е, че Америка е изморена от войната. Войниците започват да се деморализират, а на мястото на нацистите, като противници на САЩ на глобалната сцена все повече започват да се очертават съветските комунисти. Войната в Азия трябва да приключи бързо и без да бъдат дадени твърде много жертви от американска страна. Тук трябва да спомена, въпреки, че японската пропаганда представя американците, като бесни зверове, които изнасилват, убиват, измъчват или просто осакатяват за удоволствие, ръководителите на американското политическо и военно командване всъщност се стремят да смекчат удара срещу поданиците на Империята. При конвенционално нахлуване и превземане на японската територия, което неминуемо е щяло да се случи, количеството на жертвите в крайна сметка е щяло да се изчислява на десетки милиони. Още повече последната военна доктрина на Япония е – Смърт на 100 000 000 японци в името на честта. Чест, която са загубили, но агитаторите убеждават японското общество в противното. Кой тогава щеше да поеме отговорността при положение, че е имало налично средство за предотвратяване на касапницата? Кой може да си позволи да плати тази жестока цена?
Друго важно нещо, което задължително трябва да се каже е че имперския режим е бил престъпен и затънал в кръв и на всяка цена е трябвало да бъде изметен от историческата сцена. Това, което японската пропаганда вменява, като желания на американските войници за насилие, всъщност се оказва само малка част от истинските грехове и зверства извършени от японските имперски войски в завладените територии на Империята в Азия. Където стъпва кракът на японски администратор или на японски военен местното население е подлагано на нечовешки репресии. Съществува огромен масив с документални свидетелства, които са твърде подробни и натуралистични. Трябва да се спомене и пълното информационно затъмнение от страна на пропагандата за това какво точно се случва в окупираните от японската армия територии.
Било е страшно. Понякога се чудя откъде нацистите и техните партньори, включвам и комунистите в числото на приятелите на Тристранния пакт, са черпели тази зловеща енергия и кога точно са изгубили човешкото в себе си?
Утре, за 64 – ти път, света ще съпреживява страданието на жертвите на атомната бомбардировка над Хирошима, но никога не трябва да се забравят действията които доведоха до това страдание. Защото не трябва да се забравя и страданието на едни други жертви, заради които американците заслужено наказаха високомерните японски военнопрестъпници.
Положете бяло цвете и помнете.


AUSGEBOMT

Хирошма