вторник, 22 септември 2009 г.

„Антихрист” шества по земята


Ларс фон Триер е на върха на хранителната верига, а „Антихрист” прибавя още едно ниво към платинения му статус на режисьор от друг вид. Той притежава рядък поглед върху човешката природа, и не спира докато не покаже всичките й страни, без значение дали отвращава, плаши, възхищава или оставя хората безмълвни. За киното, фон Триер, е това, което е Арво Пярт за музиката. Талант от невъобразима величина. За Ларс фон Триер обаче може би ще говоря по-подробно друг път, сега искам да обърна внимание на „Антихрист”.
Това е Филмът. Тази година няма друго толкова възхитително предизвикателство към закостенялото еснафско общество, което все още не е започнало да се отърсва от вградените, фалшиви морални догми. Въпреки отправеното предизвикателство този филм е християнски от първата до последната минута, а католическия код е лесно разпознаваем но за някои критици е по-удобно да му припишат сатанинска и порнографска окраска и да оплюят подхода на фон Триер и играта на Уилем Дефо и Шарлота Гинзбург. В Кан обаче всичко си дойде на мястото и Шарлота Гинзбург получи нужното й за да приключи историята наистина.
Всичко описано и показано във филма е на ръба на нереалното и лудостта прозира на няколко места твърде натрапчиво. Въпреки това камъкът хвърлен в езерото от датския режисьор ще остави перманентни следи по гладката повърхност на забравата. От проникването, през смъртта на младенеца в зимната, разбирай зла, нощ, ирационалните и реалните страхове, прекосяването на лишеното от звуци пространство на гората. Кошутата /Дева Мария/, не можеща да роди сърнето /Христос/, гарвана издайник, и самоизяждащата се, говореща лисица – Цар на горското пространство. Показното осакатяване на мъжкото тяло, кървавото семеизпразване и тоталната ескалация във филма, когато Шарлота Гинзбург сама отстранява с ръждивата ножица ненужния й, вечно предаващ я клитор. Намушкването в гърба на Дефо със същата ръждива ножица и последвалата смърт-асфиксия, в която има много повече сексуален заряд от целия показан във филма секс.
Фон Триер успява да оплете паяжина от самота, отчаяние, отвращение и студ.
В крайна сметка отказа от сексуалното, което е изначалното грешно в женското тяло е търсения край. Всички подредени като в личен концлагер женски тела захвърлени в пръстта са наказани от героя на Дефо за това, че са жени, следователно изменнички на божественото зрънце в себе си.
Единствен, ням свидетел на цялата самота и болка остава гората. Гората, която е европейския аналог на пустинята. В нея можеш доброволно да се откажеш от човешкото, тя е място където можеш да изпиташ вярата си, като позволиш на дявола да те изкушава и не на последно място гората е символ на безкрайното и непознатото.
Истинската цел на фон Триер е да използва мъжкото невежество и жестокост, за да покаже Шарлота. Тя от своя страна е в пълния смисъл дъщеря на баща си. Серж Гинзбург би се гордял много с нея заради този филм, въпреки, че той е човека виновен за голямата част от нейните личностни и поведенчески проблеми. Не, че Уилем Дефо прави слаба роля, напротив. Дистанцираността на героя, който играе в чудовищен спектакъл и който в крайна сметка влиза в последната роля на екзекутор на женското е перфектно преобразена от Дефо.
Възхитен съм от подреждането на всеки един детайл в този филм. Той не е за всеки и няма нужда масата да знае дори за съществуването му. Ако човек иска да се отпусне и да не мисли два часа това определено не е неговия филм.
Ако обаче искате нещо повече от плоско забавление и сте пропуснали този шедьовър поправете пропуска и се възхитете на перфектния душевен ексхибиционизъм made in Denmark.







Ларс фон Триер Велики

























Алтернативен поглед




















Тримата мохикани в Кан

вторник, 11 август 2009 г.

Амин Маалуф - Кръстоносните походи през погледа на арабите


Брилянтен повествовател, въпреки негативното мнение на един от добрите български арабисти, споделено преди години с мен, за качествата на ливанеца, аз спокойно обявявам Амин Маалуф за висока литература. Първата негова книга която прочетох с удоволствие беше „Странстванията на Валтасар”, но целта на този текст е да погледне на Амин Маалуф като на документалист.
Някой сравняват подготовката за написването на „Кръстоносните походи през погледа на арабите” с чудовищния труд положен от Фернан Бродел при подготовката на фундаменталната „Средиземно море и средиземноморския свят по времето на Филип II”. Не може, а и не трябва да се прави сравнение между двамата, но за Маалуф сигурно е доста ласкателно да го сравняват с Бродел. Наистина, преглеждането на толкова много архивни единици, преценяването на достоверността и тежестта им пред други вече разгледани е сериозен труд. Десетки каталози с документи и справянето с бюрократични спънки за достигане до документите не са го изплашили и той свършва цялата трудна работа, за да види бял свят тази вълшебна хроника. Естествено, трябва да се спомене, че книгата не е строго научен труд.
Няма да цитирам източниците, които е ползвал, когато прочетете книгата сами ще ги видите. Ето какво казва той самия в началото на краткия предговор – „Тази книга се роди от една проста идея – да се разкаже историята на кръстоносните походи така както е била видяна, преживяна и предадена от „другия лагер” т.е от арабска страна.”
Повествованието започва с първия сблъсък през 1096 година между седемнадесет годишния турски султан Килидж Арслан и армията на франджите и завършва с превземането на Акра на 17 юни 1291 година, от мюсюлманската армия на Халил, точно век след като града е бел завладян от кръстоносците. Епилога на книгата също кара човек да се замисли за много неща.
Няма да навлизам в подробности по отношение на текста, за да не ви развалям удоволствието от четенето, стига да решите да прочетете книгата разбира се. Смятам обаче, че ще я прочетете. Нали?

неделя, 9 август 2009 г.

Нагасаки forever

В Хирошима forever казах всичко, което мисля за двете атомни бомбардировки, но би било жалко да пропуснем покрай нас, ей така, да премине днешния ден. Няма да пиша повече, само ще представя на вниманието ви снимката, която според мен най-добре показва традегията причинена от японския милитъризъм и имперското високомерие.


AUSGEBOMBT

Нагасаки

сряда, 5 август 2009 г.

Хирошима forever


Утре се навършват 64 години от първата в света бомбардировка с атомно оръжие. Не трябва с лека ръка да се отхвърля целесъобразността на решението за този акт, нито за повторението му в Нагасаки на 9 август същата година. Истината е, че решението е било надлежно обосновано от военна гледна точка и въпреки това не значи, че то е взетото лесно. Изключително глупаво, докато говорим за атомните бомбардировки в Япония, би било да си позволим да се изказваме с обичайния си висок морален патос. Наистина би било глупаво. Времето е било такова, още повече представете си само за момента, дори и бегло, какво се е случило в предходните активни военни години толкова близо до нас. Бомбардировките изиграват своята роля за окончателното приключване на Втората световна война.
След прекратяването на бойните действия в Европа през пролетта на 1945 остава само ефективната и твърде упорита съпротива на Япония. Истината е, че Америка е изморена от войната. Войниците започват да се деморализират, а на мястото на нацистите, като противници на САЩ на глобалната сцена все повече започват да се очертават съветските комунисти. Войната в Азия трябва да приключи бързо и без да бъдат дадени твърде много жертви от американска страна. Тук трябва да спомена, въпреки, че японската пропаганда представя американците, като бесни зверове, които изнасилват, убиват, измъчват или просто осакатяват за удоволствие, ръководителите на американското политическо и военно командване всъщност се стремят да смекчат удара срещу поданиците на Империята. При конвенционално нахлуване и превземане на японската територия, което неминуемо е щяло да се случи, количеството на жертвите в крайна сметка е щяло да се изчислява на десетки милиони. Още повече последната военна доктрина на Япония е – Смърт на 100 000 000 японци в името на честта. Чест, която са загубили, но агитаторите убеждават японското общество в противното. Кой тогава щеше да поеме отговорността при положение, че е имало налично средство за предотвратяване на касапницата? Кой може да си позволи да плати тази жестока цена?
Друго важно нещо, което задължително трябва да се каже е че имперския режим е бил престъпен и затънал в кръв и на всяка цена е трябвало да бъде изметен от историческата сцена. Това, което японската пропаганда вменява, като желания на американските войници за насилие, всъщност се оказва само малка част от истинските грехове и зверства извършени от японските имперски войски в завладените територии на Империята в Азия. Където стъпва кракът на японски администратор или на японски военен местното население е подлагано на нечовешки репресии. Съществува огромен масив с документални свидетелства, които са твърде подробни и натуралистични. Трябва да се спомене и пълното информационно затъмнение от страна на пропагандата за това какво точно се случва в окупираните от японската армия територии.
Било е страшно. Понякога се чудя откъде нацистите и техните партньори, включвам и комунистите в числото на приятелите на Тристранния пакт, са черпели тази зловеща енергия и кога точно са изгубили човешкото в себе си?
Утре, за 64 – ти път, света ще съпреживява страданието на жертвите на атомната бомбардировка над Хирошима, но никога не трябва да се забравят действията които доведоха до това страдание. Защото не трябва да се забравя и страданието на едни други жертви, заради които американците заслужено наказаха високомерните японски военнопрестъпници.
Положете бяло цвете и помнете.


AUSGEBOMT

Хирошма