вторник, 22 септември 2009 г.

„Антихрист” шества по земята


Ларс фон Триер е на върха на хранителната верига, а „Антихрист” прибавя още едно ниво към платинения му статус на режисьор от друг вид. Той притежава рядък поглед върху човешката природа, и не спира докато не покаже всичките й страни, без значение дали отвращава, плаши, възхищава или оставя хората безмълвни. За киното, фон Триер, е това, което е Арво Пярт за музиката. Талант от невъобразима величина. За Ларс фон Триер обаче може би ще говоря по-подробно друг път, сега искам да обърна внимание на „Антихрист”.
Това е Филмът. Тази година няма друго толкова възхитително предизвикателство към закостенялото еснафско общество, което все още не е започнало да се отърсва от вградените, фалшиви морални догми. Въпреки отправеното предизвикателство този филм е християнски от първата до последната минута, а католическия код е лесно разпознаваем но за някои критици е по-удобно да му припишат сатанинска и порнографска окраска и да оплюят подхода на фон Триер и играта на Уилем Дефо и Шарлота Гинзбург. В Кан обаче всичко си дойде на мястото и Шарлота Гинзбург получи нужното й за да приключи историята наистина.
Всичко описано и показано във филма е на ръба на нереалното и лудостта прозира на няколко места твърде натрапчиво. Въпреки това камъкът хвърлен в езерото от датския режисьор ще остави перманентни следи по гладката повърхност на забравата. От проникването, през смъртта на младенеца в зимната, разбирай зла, нощ, ирационалните и реалните страхове, прекосяването на лишеното от звуци пространство на гората. Кошутата /Дева Мария/, не можеща да роди сърнето /Христос/, гарвана издайник, и самоизяждащата се, говореща лисица – Цар на горското пространство. Показното осакатяване на мъжкото тяло, кървавото семеизпразване и тоталната ескалация във филма, когато Шарлота Гинзбург сама отстранява с ръждивата ножица ненужния й, вечно предаващ я клитор. Намушкването в гърба на Дефо със същата ръждива ножица и последвалата смърт-асфиксия, в която има много повече сексуален заряд от целия показан във филма секс.
Фон Триер успява да оплете паяжина от самота, отчаяние, отвращение и студ.
В крайна сметка отказа от сексуалното, което е изначалното грешно в женското тяло е търсения край. Всички подредени като в личен концлагер женски тела захвърлени в пръстта са наказани от героя на Дефо за това, че са жени, следователно изменнички на божественото зрънце в себе си.
Единствен, ням свидетел на цялата самота и болка остава гората. Гората, която е европейския аналог на пустинята. В нея можеш доброволно да се откажеш от човешкото, тя е място където можеш да изпиташ вярата си, като позволиш на дявола да те изкушава и не на последно място гората е символ на безкрайното и непознатото.
Истинската цел на фон Триер е да използва мъжкото невежество и жестокост, за да покаже Шарлота. Тя от своя страна е в пълния смисъл дъщеря на баща си. Серж Гинзбург би се гордял много с нея заради този филм, въпреки, че той е човека виновен за голямата част от нейните личностни и поведенчески проблеми. Не, че Уилем Дефо прави слаба роля, напротив. Дистанцираността на героя, който играе в чудовищен спектакъл и който в крайна сметка влиза в последната роля на екзекутор на женското е перфектно преобразена от Дефо.
Възхитен съм от подреждането на всеки един детайл в този филм. Той не е за всеки и няма нужда масата да знае дори за съществуването му. Ако човек иска да се отпусне и да не мисли два часа това определено не е неговия филм.
Ако обаче искате нещо повече от плоско забавление и сте пропуснали този шедьовър поправете пропуска и се възхитете на перфектния душевен ексхибиционизъм made in Denmark.







Ларс фон Триер Велики

























Алтернативен поглед




















Тримата мохикани в Кан

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.